Свърши вече, всичко свърши!

Още от детство си се страхувах от тесните места и ги отбягвах. Не можех да дишам, все едно че някой ми запушваше устата. По-късно разбрах, че това е болест, но така и не успях да си помогна. И сега… сега трябва да вляза в най-тясното място на света?

Увиха ме в кефен (бяло платно, саван) и ме поставиха внимателно в ковчега. Много добре чувах гласовете на хората около мен и въпреки, че очите ми бяха затворени, виждах всички до един. Те ме оплакваха:

– Толкова млад умря!

Да толкова млад умрях, а имах още много неща да свърша. Не бях изплатил все още телевизора и колата. Исках да отворя голяма фирма, в която да назнача всички, които обичах. И газ за парното не бях поръчал, а зимата наближаваше.

Потънал в мислите си чух един гръмогласен глас, който ме изплаши:

– Всичко свърши!

Ох, де да не беше свършило… Как се случи, как можа да се случи тази злополука, бях толкова добър шофьор?!

Докато се опитвах да си спомня какво се беше случило, забелязах, че роднините и приятелите ми са ме наобиколили, за да ме видят за последно. Забелязах четири ръце, които се опитваха да сложат капака на ковчега. Опитвах се да извикам: «Недейте, недейте!», но не извадих някакъв звук. Стана съвсем тъмно. Виждаше се само оскъдна светлина отстрани измежду дъските. Вероятно капака не пасваше както трябва.

О Аллах, какво ще стане сега с мен?! Какво ще се случи с мен?!…

От страх не можех да мисля за нищо друго. Вдигнаха ме, изглежда сякаш бях на раменете на приятелите ми. Валеше. Капките се чуваха ясно, въпреки че скърцането на пироните от време на време ги надвиваше. Сигурно отивахме към джамията за молитвата за починали… Тя се намира на ъгъла, много близко до моята къща, но някак си не бях успял да я посетя…

Исках да се променя. Да, сериозно си го бях наумил. Исках да се отърва от лошите си навици, от които всички се оплакваха. Исках да започна с всекидневните молитви, да стана добър мюсюлманин. Да, искаше ми се да стана добър човек. Как се случи тази злополука?

Отново този силен глас:

– Свърши вече!

Скоро след това свърши и молитвата. Когато имамът се обърна към присъстващите и ги запита какъв човек съм бил, някои от тях не отговориха. Да, бях им задължен. Но ако не беше тази злополука, щях да ги помоля за прошка, щях да поправя грешките си.

Отново ме вдигнаха, излязохме от двора на джамията. Почувствах как ковчегът ми беше носен наклонен и тогава разбрах, че изкачваме стръмния път, който водеше към гробището. Дъждът се усили. Усетих как кефенът ми се намокря на места от проливния дъжд, който проникваше през процепите на дъските. Въпреки всичко това се вслушах какво се говори отвън. Някои от приятелите ми обсъждаха застоя на пазарната цена, а други коментираха филма от миналата вечер. Единият от тези, които носеха ковчега ми, прошепна на този до него:

– И тоя намери кога да умре. Станахме вир-вода!

Не, това което чувах не можеше да бъде истина! Та това не са ли моите приятели, заради които жертвах съня си дори?!

След известно време пътуването ни приключи. Капакът на ковчега беше отворен отново, няколко ръце хванаха безжизненото ми тяло и ме спуснаха в някаква дупка, чието дъно бе пълно с вода.

Когато се огледах наоколо си казах:

О, Господи мой, нима това е гроб! Защо до сега не съм се замислял дори, че ще вляза тук?!

Никой не чуваше моите стонове, а приятелите ми дори се състезаваха кой по-напред да сложи дебелите дъски отгоре ми.

Останах отново на тъмно и безпомощно започнах да се моля:

Господи мой, няма ли още една възможност, за да стана Твой достоен раб и да превърна гроба си в градина от Райските градини?…

Същият глас отново ми каза:

– Свърши вече, всичко свърши!

Бях потресен от звука, който издаваха дъските, с които бе покрит гробът ми, когато пръстта, която хвърляха с лопати, падаше върху тях. Този звук ми напомняше за гръмотевиците. С последни усилия успях да скоча от мястото си и отворих очи. Лежах в своето хубаво легло, в стаята си, и бях сънувал страшен кошмар. До мен беше застанал мой приятел – доктор от съседната къща и се опитваше да ме свести, казвайки:

– Свърши вече, всичко свърши!

Бавно се изправих от леглото, целият облян в пот. Навън валеше проливен дъжд, а от гръмотевиците, къщата се тресеше. Опитвах се да се съвзема, а всички край мен ме гледаха учудено. Казах:

– Господи мой, благодаря ти с цялата си душа! Какво щях да правя, ако не ми беше дал още един шанс, за да стана Твой добър раб?!…