Според повечето ислямски учени самоубиеца не излиза от вярата и му се кланя дженазе намаз. За Кузман, който се е самоубил в битката Хайбар, е казано, че ще е в джехеннема, но не е казано, че ще бъде вечно в джехеннема. Затова се предполага, че след като изкупи греха за самоубийството, самоубиецът ще влезе в дженнета. Но трябва самоубицъта да умре като вярващ и да бъде убеден, че самоубийството е харам. (Кямил Мирас, Теджирид-и Сарих).

Предава се, че Пратеника (с.а.с.) не е кланял дженазе намаз на човек, който се е самоубил с нож. Но тази практика се обяснява с това, че той е имал за цел да накаже самоубиеца и да възпрепятства другите хора от самоубийство. Впрочем сподвижниците са кланяли дженазето на този човек. (ел-Аскаляни, Булугу’л-Мерам). Според Имам Ебу Юсуф дженазе намаз не се кланя на самоубиец, освен ако не се е самоубил без да иска или се е самоубил от спасение от силна болка.

Тялото е поверена вещ, дадена от Аллах (а.дж.) на човека. Трябва човек да пази тази поверена вещ, докато настъпи смъртта. Затова човек трябва да търпи душевните и физическите безпокойства. Иначе не се спасява от безпокойствата на този свят чрез самоубийството, защото го чакат по–големи наказания в гроба и след това в джехеннема. Животът е прекрасен дори при най–лоши условия. Защото докато душата е в тялото, винаги човек има надежда за помощта на Аллах (а.дж.). След всяка нощ има ден и след всяко затруднение има улеснение. Разрешаването на проблемите започват тогава, когато човек започне да прави дуа към Аллах (а.дж.). Всевишния Аллах дава улеснение отвсякъде. Той има сила за всичко. Който се уповава на Аллах (а.дж.), става по–силен.

Автор: Хамди Дьондюрен