ЩЕ МЕ НАПРАВИТЕ ЛИ ХАФЪЗ?

След завършване на основното си образование тя пристигна при нас в Коран курса. Семейството й ни каза, че идва по собствена воля. Когато трябваше да я запиша, запитах за името ѝ:

– Халима! – каза тя, без въобще да се стеснява и срамува. После добави:

– Госпожо, ако няма да ме направите хафъз, по-добре не ме записвайте!

По думите и изражението на лицето й личеше, че тя е достатъчно зряла, умна и способна. Усмихвайки се към нея казах:

– Не се притеснявайте малка госпожице! Ако желаете и хафъз и ходжа ще ви направим.

Двете ѝ малки очички светнаха изведнъж, а лицето й засия усмихнато. Обръщайки се към мен, майката на Халима, каза:

– Уважаема госпожо, не обръщайте внимание на детето ми, само говори, че непременно ще стане хафъз. Чула от ходжата в селото ни, че Пратеника на Аллах (с.а.с.) е казал: «Хафъзите ще носят корона на главата си в Дженнета». Сърцето й се привърза към това и изгаря от желание да го постигне. Но не се и съмнявам, че вие по-добре знаете тези неща!…

Чувайки думите на майката, разбрах, че трябва да внеса известно успокоение.

– Разбира се, лельо! Нека всеки като вас щом чуе тези думи на Пратеника (с.а.с.) ги приеме и им се довери. Не се притеснявайте, детето ви най-напред е поверено на Всевишния Аллах, а след това на нас!

Майката на Халима хвана ръката ми и тъкмо когато щеше да я целуне, аз засрамено я отдръпнах. Хванах ръцете на майката и ги целунах. Очите й се насълзиха. Обърна се към мен и каза:

– Уважаема госпожо! Тези очи и ръце са грешни. Вашите ръце заслужават да бъдат целувани!

– Не говорете така, лельо! Това ще стане ясно в Отвъдното! – казах аз.

След този разговор и записването на Халима разбрах, че тя идва от далечен край и в един момент се запитах:

– Как ли ще остане малката толкова далеч от родителите си?!…

Времето минаваше. Скромното поведение на Халима много ме впечатли. Беше твърдо решена да стане хафъз. Вечер по време на сън много пъти чувах как Халима шепнеше айети от Свещения Коран и това продължаваше до късно през нощта.

Понякога тя идваше да ме пита за разни неща. Един ден тя ме запита:

– Госпожо, за да станеш хафъз, трябва ли да наизустиш целия Коран?

– Разбира се, дете мое! За да се наречеш хафъз трябва да наизустиш целия Коран! – отговорих.

Но като че ли този мой отговор много я натъжи. Подозирах, че искаше да ми каже още нещо, но въпреки това се обърна към мен, благодари ми и си отиде.

По време на часовете, напомнях на учениците, че нещата не спират до тук и че трябва да се следват и изпълняват заръките в Корана. Един от учениците каза:

– Госпожо! Майката на Фатима е казала, че ако не си с абдест, нямаш право да докосваш хафъз. Това дали е правилно?

Бях изумена от въпроса, но отговорих:

– Наистина много интересен въпрос. „Машааллах!“ Дедите ни са постъпвали така, защото са отдавали голяма почит и уважение към хафъзите и Корана.

От време на време Халима се разболяваше и прекарваше по няколко дена в лечебницата. Времето минаваше бързо, а настроението и здравето на Халима се влошаваха. Един ден, след като пропусна два учебни часа, чувствайки се задължена към нея, отидох и я попитах:

– Какво ти е! Да не би да скърбиш за майка си?

Халима се обърна с пребледняло лице към мен и каза:

– Не, не скърбя за майка си!

– Щом е така, защо тогава нямаш настроение и често се поболяваш?

Със сълзи на очи, Халима рече:

– Повярвайте ми и не ме разбирайте погрешно! Не скърбя за майка си или пък от желание да си замина. Тук ми харесва много. Страхувам се от Аллах, че ако си замина, Той не ще ли ми потърси сметка в Отвъдното!

Езикът и устните ми се схванаха и нищо не можах да изрека, дори се почувствах виновна. Това малко сърчице с каква вяра бе изпълнено! Гледах я с възхищение.

Един ден Халима отново се поболя. Закарахме я на лекар. След дълги изследвания лекарката каза:

– Госпожо, веднага отведете Халима при родителите й!

Когато запитах за причината, лекарката отговори:

– Няма да крия, навярно ще ви стане тъжно, но тя боледува от неизлечима болест!

Когато чух това изтръпнах и бях обляна в пот. До раздялата си с Халима не можах да споделя това с нея, но тя като че ли бе разбрала положението и за да отвлече вниманието ми, задаваше разни въпроси. Шептейки на ухото ми ме запита:

– Госпожо, когато Мелекул-меут идва да прибира душите на хората, какъв на вид е?

Трудно се сдържах да не заплача, но отговорих:

– При вярващите идва в много красив облик!

Халима промълви:

– Аз може да не стана хафъз, но елхамдулиллях (слава на Аллах), съм вярваща!

Чак сега разбрах, защо тя тъй се бе натъжила, когато й казах, че за да стане хафъз трябва да наизусти целия Коран. Значи тя още тогава е знаела за болестта си.

След няколко дни приготвихме багажа й. Семейството ѝ дойде да я прибере. Халима дойде при мен свенливо и рече:

– Не ми се сърдите нали? Защото ако ви бях казала, че съм болна, може би нямаше да ме приемете!

– Не тъгувай дете мое, – казах – затова, че не успя да станеш хафъз. Ти пое този път и Всевишният вече те е записал в групата на хафъзите. Халима се зарадва много. Хвърли се на врата ми и рече:

– Дали наистина аз съм един от хафъзите? Майко, ти чу ли това?!

Халима плачеше от радост. През ума и мислите ми мина, че ако мъдростта на Аллах се прояви и здравето на Халима се подобри, какъв ли вярващ ще бъде този раб?!

Със сълзи на очи се сбогувахме с Халима. Не мина много време, когато родителите й казаха, че положението ѝ се е влошило. През това време получих две писма от нея, в които ми пишеше, че всяка вечер сънува как й поставят корона върху главата.

Една сутрин след като отслужих сутрешната си молитва телефонът ми позвъня. Отсреща разпознах гласа на майката на Халима, която плачеше:

– Уважаема госпожо, изпратихме Халима за Отвъдното! Ако ви помоля ще отправите ли дуа към Всевишния за нея?

Не можах да се стърпя и заплаках. Преди да затвори телефона, каза:

– Госпожо! Преди да замине за Отвъдното Халима заръча да ви предам нещо. Тя ми каза:

– О, майко! Кажи на госпожата, че Мелекул-меут е още по-красив отколкото тя ми го описа!

О, Създателю! Наистина онзи, който изгаря за Твоето слово и онзи, който поеме по Твоя път, и онзи, който прегръща и обгръща Твоето слово, в последното си дихание и момент Ти не ще го оставиш сам!:..