Категория: Март, брой 8-ми, 2010г.

КОЙ Е СЛЕПИЯТ?

КОЙ Е СЛЕПИЯТ?

Един баща разказва: „Не бях навършил и 30 години, когато съпругата ми роди първото ни дете. Още си спомням онази нощ, останах почти до сутринта с една компания. Беше едно нощно преживяване, изпълнено с празнословие, лоши коментари и клевети. Аз бях този, който водеше разговора. Разсмивах приятелите си… Спомням си как ги разсмивах до несвяст. Притежавах способността да имитирам действия на хора много добре. Дори умеех да си променям гласа, почти като гласа на този, когото имитирах. Имитирах, когото си пожелая – дори приятелите си. Някои от хората страняха от мен, за да не им се подигравам.

Спомням си нощта, в която се подиграх с един слепец – видях го да проси на пазара. Аз протегнах крака си и го спънах. Слепецът падна на земята, започна да върти главата си и се опитваше да говори нещо. Смехът ми се носеше по целия пазар.

Прибрах се вкъщи много късно, както обикновено. Намерих съпругата ми да ме чака. Тя беше в предродилните си болки. Попита ме: „Къде беше?” Аз й казах: „С приятели, както обикновено.”

Видях, че съпругата ми е търпяла тези силни болки, чак докато се прибера, а аз се веселях с приятелите си. В този момент една сълза се стече по лицето ми и разбрах, че не съм се грижил за съпругата си в най-трудния момент за нея.

Заведох я в болница. Влязохме в родилното отделение. Аз излязох и отидох в чакалнята. Чаках няколко часа, за да видя първата ни рожба. Чаках много, но се уморих и се прибрах вкъщи. Оставих телефонния си номер на дежурния лекар, за да ме осведоми, ако съпругата ми роди.

След няколко часа ми се обади, за да ми каже, че имам син – първата ми рожба. Нарекохме го Салим. Веднага отидох към болницата. Още като влязох попитах къде се намира стаята, в която е настанена съпругата ми. Дежурният лекар ми каза да отида първо до доктор-акушера. Казах му, че искам да видя първо Салим, но дежурният лекар настояваше… Отидох до доктора. Когато я попитах за какво иска да говори с мен, тя ми каза: „Синът ти има проблем със зрението, той е сляп.”

Наведох глава поразен и в този момент си спомних слепеца, с когото се подигравах онази вечер на пазара .Човекът, с когото разсмивах хората… Всичко се връща рано или късно. Не знаех какво да кажа, спомних си за съпругата и детето ми. Благодарих на доктора за грижите, които е положил. Отидох да видя съпругата си. Когато влязох в стаята и погледнах към нея, видях че не тъжи за слепотата на Салим. Тя бе вярваща, набожна и знаеше, че това е изпитание от Аллах.

Тя ме посъветва в този момент да престана да се подигравам с хората. Винаги ми казваше да спра да говоря за другите и да престана да им се присмивам.

Излязохме от болницата, заедно със Салим. Не изпитвах бащински чувства към него, макар че ми беше първороден син, дори понякога се държах така, като че ли той не съществуваше. Когато чувах плача му, отивах в спалнята и се опитвах да заспя. Съпругата ми много го обичаше и се грижеше за него много всеотдайно. Аз не го мразех, но не го и обичах, а беше моя плът и кръв.

Порасна Салим, започна да пълзи, дори пълзенето му беше странно. Когато навърши година, започна да прохожда и чувстваше трудност от липсата на зрение.

Съпругата ми роди още две момчета – Халид и Омар. И така минаваха годините…Салим и двамата му братя ставаха все по-големи и големи. Не обичах да стоя вкъщи, винаги се стремях да бъда с компанията си, за да ги разсмивам, приличах на играчка, с която те се забавляват.

Съпругата ми винаги ме наставляваше да се променя, да оставя този начин на живот и да поема по правия път, определен от Аллах. Тя не се ядосваше от това, което правя и не вдигаше скандали. Само ме наставляваше с търпение. Тя много тъжеше като виждаше разликата в отношенията към Салим и това – към Омар и Халид. Годините минаваха неусетно, животът ми се изразяваше в работа, храна, спане и забавления с приятелите ми. Предложих на съпругата ми да запишем Салим в училище за слепи.

Един ден (петък) се събудих в 11 ч., както обикновено. Минах през салона и видях Салим да плаче. За първи път погледнах толкова продължително към него, гледах как плачеше. Минаха почти 10 години, а аз сега погледнах за по-дълго време към сина ми. Той плачеше и викаше майка си да дойде, а аз бях до него, приближих се и го попитах: „Салим, защо плачеш?”

Когато чу гласа ми, престана да плаче, опита се да разбере какво има около него като пипаше с малките си ръчички. Разбрах, че иска да се отдръпне от мен, като че ли искаше да ми каже: „Къде беше през тези 10 години?”

Последвах го.Той отиде в стаята си, а аз с него… Не искаше да ми каже защо плаче. Опитвах се да разбера защо… Накрая ми каза – плачеше, защото брат му Омар закъснява, а трябвало да отиде с него до джамията, за да изпълни петъчната молитва. Страхуваше се, че вече няма да намери място на първия ред. Викал е Омар и майка си, но никой не му се е отзовал… Затова се разплакал. Гледах преливащите от очите му сълзи… Не можах да издържа на това и поставих ръката си върху устните му. Попитах го: „Затова ли плачеш, Салим? Не тъжи, знаеш ли кой ще те отведе днес до джамията?” Каза ми: „Омар, обаче закъснява.” Казах му: „Не, аз ще те заведа.” Не можа да повярва, помисли си, че се шегувам с него.

Избърсах сълзите му, хванах го за ръка и поисках да го закарам с колата, но той ми каза, че иска да отиде пеша, защото джамията не е далеч.

Не си спомням кога за последен път бях влизал в джамия, но този път беше първият път, в който влязох, изпитвайки богобоязън и съжаление затова, че толкова години не съм го правел. Джамията беше пълна с кланящи се, но намерих място за Салим на първия ред.

Изслушахме хутбето, Салим кланя до мен или по точно – аз кланях до него. След като свърши молитвата, Салим поиска от мен да му дам един Коран. Учудих се… Как ще чете като е сляп?! Дадох му Книгата, след което поиска от мен да отворя на сура „ал-Кехф” („Пещерата”). Започнах да търся номера на страницата, от която започваше сурата в съдържанието. Намерих я. Салим взе Корана и го постави пред себе си. Започна да чете сурата, а очите му бяха затворени. Той знаеше сурата наизуст. Засрамих се. Аз също взех един Коран и започнах да чета словата на Аллах. Четях и плачех. В джамията имаше още хора – досрамя ме, затова се опитвах да се сдържам. Усещах как една малка ръка бършеше сълзите от лицето ми – ръката на Салим, синът ми. Прегърнах го. Погледнах към него и си казах: „Не ти си сляп, синко, аз съм този, който е сляп”. Бях поел пътя към вечния огън, като че ли не го виждах, като че ли бях слепец. Върнахме се вкъщи. Съпругата ми много се беше притеснила за Салим, но когато разбра, че съм кланял петъчната молитва заедно с него, се разплака. От този ден, не съм изпускал молитва. Оставих компанията, с която прекарвах цялото си време след работа. Намерих си нови приятели. Запознах се с тях в джамията. Вкусих сладостта на вярата. Замених празнословието и шегите със споменаване на Аллах. Почувствах, че вече съм по-близо до семейството си, хората, които най-много ме обичат. Вече не виждах в очите на съпругата ми страх и тъга. Гледайки към Салим, виждах ангел, ходещ по земята. Непрестанно благодарях на Аллах за този дар, че ми позволи да прогледна, след като бях сляп от истинската слепота.

Един ден група младежи, които посещаваха месджида (джамията) близо до дома ни, ме поканиха да отида с тях да призоваваме в някое отдалечено от града, в който живеем място. Поколебах се. Помолих Аллах да ми помогне да взема правилното решение. Посъветвах се със съпругата ми. Тя се зарадва много, дори ме поощряваше да тръгвам. Сигурно си спомняше как излизах без да ѝ казвам къде отивам. Отидох към Салим и му казах къде ще отида за известно време. Той ме прегърна радостен.

Отсъствах от семейството си около 3 месеца. В този период винаги, когато имах възможност, се обаждах на съпругата и децата си. Много се бях затъжил за тях, особено за Салим. Много исках да чуя гласа му, само с него не бях говорил през този период. Когато се обаждах той все беше или на училище, или в джамията, затова не можах да говоря с него. Винаги, когато казвах на съпругата ми, че много съм се затъжил за Салим, тя се радваше и смееше, освен последния път, когато ѝ се обадих… Гласът й беше различен и не се смееше. Попитах я: „Как е Салим? Предай му поздрави от мен.” Тя ми отговори: „С позволението на Аллах и замълча.”

Завърнах се вкъщи. Почуках на вратата… Исках да ми отвори Салим, но Халид беше този, който ме посрещна. Прегърнах го, а той ми каза: „Татко, татко…”

Когато влязох вкъщи, почувствах болка в гърдите си. Казах си: „Аллах да ни пази от шейтана.” Прегърнах съпругата ми. Лицето й беше различно, познавах я добре… Разбрах, че нещо се е случило. Попитах я: „Какво ти е?” Отговори ми: „Нищо.” Попитах я: „Къде е Салим?” Тогава наведе глава и сълзи обляха лицето и. Попитах я отново: „Къде е Салим?!” Тогава Халид ми каза: „Салим отиде при Аллах.” Съпругата ми се строполи на земята и започна силно да плаче.

Две седмици преди завръщането ми Салим се беше разболял от тежка болест. Съпругата ми го завела в болницата, но починал там.

Синът ми Салим, синът ми, който ми помогна да прогледна след слепотата… Едва навършил 10 години, той напусна земния живот. Напусна го, но преди това помогна на баща си, който през тези 10 години не можеше да го гледа – странеше от него…

Моля Аллах да ме събере със сина ми в Райските градини!”

По действителен случай

КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ?

КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ?

Да работим с Корана, така както работим със собствения си телефон.

Да го носим с нас където и да ходим, в чантите ни, в джобовете ни и т.н.

Да прелистваме страниците му по няколко пъти на ден.

Да се връщаме, когато го забравим.

Да запаметяваме неговите съобщения.

Да почувстваме, че не можем да живеем без него.

Да го подаряваме на децата ни, на приятелите и познатите ни. Винаги да се питаме „къде ми е Корана?”, така както се питаме „къде ми е телефона?”.

ЩЕ МЕ НАПРАВИТЕ ЛИ ХАФЪЗ?

ЩЕ МЕ НАПРАВИТЕ ЛИ ХАФЪЗ?

След завършване на основното си образование тя пристигна при нас в Коран курса. Семейството й ни каза, че идва по собствена воля. Когато трябваше да я запиша, запитах за името ѝ:

– Халима! – каза тя, без въобще да се стеснява и срамува. После добави:

– Госпожо, ако няма да ме направите хафъз, по-добре не ме записвайте!

По думите и изражението на лицето й личеше, че тя е достатъчно зряла, умна и способна. Усмихвайки се към нея казах:

– Не се притеснявайте малка госпожице! Ако желаете и хафъз и ходжа ще ви направим.

Двете ѝ малки очички светнаха изведнъж, а лицето й засия усмихнато. Обръщайки се към мен, майката на Халима, каза:

– Уважаема госпожо, не обръщайте внимание на детето ми, само говори, че непременно ще стане хафъз. Чула от ходжата в селото ни, че Пратеника на Аллах (с.а.с.) е казал: «Хафъзите ще носят корона на главата си в Дженнета». Сърцето й се привърза към това и изгаря от желание да го постигне. Но не се и съмнявам, че вие по-добре знаете тези неща!…

Чувайки думите на майката, разбрах, че трябва да внеса известно успокоение.

– Разбира се, лельо! Нека всеки като вас щом чуе тези думи на Пратеника (с.а.с.) ги приеме и им се довери. Не се притеснявайте, детето ви най-напред е поверено на Всевишния Аллах, а след това на нас!

Майката на Халима хвана ръката ми и тъкмо когато щеше да я целуне, аз засрамено я отдръпнах. Хванах ръцете на майката и ги целунах. Очите й се насълзиха. Обърна се към мен и каза:

– Уважаема госпожо! Тези очи и ръце са грешни. Вашите ръце заслужават да бъдат целувани!

– Не говорете така, лельо! Това ще стане ясно в Отвъдното! – казах аз.

След този разговор и записването на Халима разбрах, че тя идва от далечен край и в един момент се запитах:

– Как ли ще остане малката толкова далеч от родителите си?!…

Времето минаваше. Скромното поведение на Халима много ме впечатли. Беше твърдо решена да стане хафъз. Вечер по време на сън много пъти чувах как Халима шепнеше айети от Свещения Коран и това продължаваше до късно през нощта.

Понякога тя идваше да ме пита за разни неща. Един ден тя ме запита:

– Госпожо, за да станеш хафъз, трябва ли да наизустиш целия Коран?

– Разбира се, дете мое! За да се наречеш хафъз трябва да наизустиш целия Коран! – отговорих.

Но като че ли този мой отговор много я натъжи. Подозирах, че искаше да ми каже още нещо, но въпреки това се обърна към мен, благодари ми и си отиде.

По време на часовете, напомнях на учениците, че нещата не спират до тук и че трябва да се следват и изпълняват заръките в Корана. Един от учениците каза:

– Госпожо! Майката на Фатима е казала, че ако не си с абдест, нямаш право да докосваш хафъз. Това дали е правилно?

Бях изумена от въпроса, но отговорих:

– Наистина много интересен въпрос. „Машааллах!“ Дедите ни са постъпвали така, защото са отдавали голяма почит и уважение към хафъзите и Корана.

От време на време Халима се разболяваше и прекарваше по няколко дена в лечебницата. Времето минаваше бързо, а настроението и здравето на Халима се влошаваха. Един ден, след като пропусна два учебни часа, чувствайки се задължена към нея, отидох и я попитах:

– Какво ти е! Да не би да скърбиш за майка си?

Халима се обърна с пребледняло лице към мен и каза:

– Не, не скърбя за майка си!

– Щом е така, защо тогава нямаш настроение и често се поболяваш?

Със сълзи на очи, Халима рече:

– Повярвайте ми и не ме разбирайте погрешно! Не скърбя за майка си или пък от желание да си замина. Тук ми харесва много. Страхувам се от Аллах, че ако си замина, Той не ще ли ми потърси сметка в Отвъдното!

Езикът и устните ми се схванаха и нищо не можах да изрека, дори се почувствах виновна. Това малко сърчице с каква вяра бе изпълнено! Гледах я с възхищение.

Един ден Халима отново се поболя. Закарахме я на лекар. След дълги изследвания лекарката каза:

– Госпожо, веднага отведете Халима при родителите й!

Когато запитах за причината, лекарката отговори:

– Няма да крия, навярно ще ви стане тъжно, но тя боледува от неизлечима болест!

Когато чух това изтръпнах и бях обляна в пот. До раздялата си с Халима не можах да споделя това с нея, но тя като че ли бе разбрала положението и за да отвлече вниманието ми, задаваше разни въпроси. Шептейки на ухото ми ме запита:

– Госпожо, когато Мелекул-меут идва да прибира душите на хората, какъв на вид е?

Трудно се сдържах да не заплача, но отговорих:

– При вярващите идва в много красив облик!

Халима промълви:

– Аз може да не стана хафъз, но елхамдулиллях (слава на Аллах), съм вярваща!

Чак сега разбрах, защо тя тъй се бе натъжила, когато й казах, че за да стане хафъз трябва да наизусти целия Коран. Значи тя още тогава е знаела за болестта си.

След няколко дни приготвихме багажа й. Семейството ѝ дойде да я прибере. Халима дойде при мен свенливо и рече:

– Не ми се сърдите нали? Защото ако ви бях казала, че съм болна, може би нямаше да ме приемете!

– Не тъгувай дете мое, – казах – затова, че не успя да станеш хафъз. Ти пое този път и Всевишният вече те е записал в групата на хафъзите. Халима се зарадва много. Хвърли се на врата ми и рече:

– Дали наистина аз съм един от хафъзите? Майко, ти чу ли това?!

Халима плачеше от радост. През ума и мислите ми мина, че ако мъдростта на Аллах се прояви и здравето на Халима се подобри, какъв ли вярващ ще бъде този раб?!

Със сълзи на очи се сбогувахме с Халима. Не мина много време, когато родителите й казаха, че положението ѝ се е влошило. През това време получих две писма от нея, в които ми пишеше, че всяка вечер сънува как й поставят корона върху главата.

Една сутрин след като отслужих сутрешната си молитва телефонът ми позвъня. Отсреща разпознах гласа на майката на Халима, която плачеше:

– Уважаема госпожо, изпратихме Халима за Отвъдното! Ако ви помоля ще отправите ли дуа към Всевишния за нея?

Не можах да се стърпя и заплаках. Преди да затвори телефона, каза:

– Госпожо! Преди да замине за Отвъдното Халима заръча да ви предам нещо. Тя ми каза:

– О, майко! Кажи на госпожата, че Мелекул-меут е още по-красив отколкото тя ми го описа!

О, Създателю! Наистина онзи, който изгаря за Твоето слово и онзи, който поеме по Твоя път, и онзи, който прегръща и обгръща Твоето слово, в последното си дихание и момент Ти не ще го оставиш сам!:..

НЯМАМ ВРЕМЕ ДА МРАЗЯ ИМАМ ВРЕМЕ САМО ДА ОБИЧАМ!

НЯМАМ ВРЕМЕ ДА МРАЗЯ ИМАМ ВРЕМЕ САМО ДА ОБИЧАМ!

Искаш да успееш? Искаш да живееш в спокойствие? Искаш да извървиш стръмния път в този живот? Искаш да достигнеш до истинското щастие? Искаш…искаш ….и искаш? Разбирам те защото и аз го искам! .Как да постигаме успех във всяко едно наше начинание и същевременно да спечелим Вечното щастие!? Ето някои подходящи формули, за да достигнем до всяко нещо, към което се стремим! Аз се опитвам да ги прилагам, опитай и ти!

– Всеки човек в съвремието ни търси пари и богатство, но богатството не трябва да е целта на живота ни, тъй като истинското богатство е в сърцето, а не в кесията!

– Всеки нов ден посрещам с обич в сърцето си, тъй като е един нов шанс за мен да стана по-добър! С мускули може да бъде счупен щит и дори да бъде унищожен човешки живот, но само невидимата сила на обичта може да отвори душите на хората! Обичта е моето оръжие и никой не може да устои на нейната сила. Обичта има чудното свойство да разтапя всички сърца подобно на слънцето, от чиито лъчи се разтапя и най-големият леден айсберг.

– Изживявам този мой ден сякаш е последният ми! Ако пропилея този ден, все едно пропилявам последната страница от живата си. С действия запълвам губенето на време!

– Днес галя децата си, докато са още малки, утре няма да са тук, аз също! Днес ще обсипвам с обич и целувки любимия си, утре няма да е тук, мен също! Днес ще помогна на приятел, ще се жертвам, утре няма какво да дам и какво да получа! И ако не е последният ми ден, ще падна на земята в поклон и ще благодаря на Аллах!

– Обичам щастието, защото прави сърцето ми по-голямо, но понасям и мъката, защото ме прави по-търпелив.

– Обичам всичко у хората, защото всеки има качества, достойни за възхищение!

– Ще хваля враговете си и те ще станат мои приятели, ще подкрепям и приятелите си и ти ще станат мои братя!

– Няма да търся оправдания за клюки. А когато съм изкушен да критикувам, ще прехапя езика си!

– Ще срина подозрението и омразата и на нейно място ще построя мостове, за да може обичта ми де влезе в сърцата на другите.

– Ще реагирам с обич спрямо чуждите постъпки, тъй като това е моят щит, който отблъсква копията на гнева.

– Никога няма да угаждам на желанията на тялото и капризите си, а ще се грижа за тялото си с умереност и чистота!

– Никога няма да позволя на душата си да стане самодоволна, а ще я храня с размисъл и молитва (дуа).

– Няма да позволя на сърцето си да се озлоби и омърси, а ще го раздавам заради Създателя си и то ще става все по-голямо и ще топли земята. Тъй като нямам време да мразя, имам време само да обичам!

Малките усилия, полагани многократно довеждат до край всяко начинание, затова ще бъда като дъждовната капка, пробиваща планината, като робът, издигащ пирамида.

– Аз съм най-великото създание на Аллах, затова ще подчинявам всяко мое начинание на Неговите повели!

– Ще владея чувствата си! Ако стана много самоуверен, ще си спомня за неуспехите ми. Ако започна много да си угаждам, ще си спомня кога съм гладувал!

– Ще контролирам настроението си! Когато съм тъжен, ще се усмихвам. Когато съм ядосан ще си спомня за Мухаммед (с.а.с), че се е ядосвал само за неразрешените (харам) неща, а не за друго!

– Няма да ме плашат висините на моите цели, макар че може често да се препъвам, докато ги постигна! А най-желаното е задоволството на Моя създател и обещаният от Него Рай!

– Усмивката е най-скъпият подарък, който мога да дам и нейната сила може да победи цели царства!

– Ще извършвам всяко нещо по възможно най-добрия начин, защото и най-малката задача, изпълнена добре се превръща в чудно постижение!

Винаги ще се моля и ще се уповавам на Моя Създател! Моят Създател чува и вижда всяко нещо! А докато човек може да се моли, за него винаги има надежда!

ВИНАГИ ЩЕ ОСТАВАМ СВЪРЗАН С МОЯ СЪЗДАТЕЛ ЧРЕЗ МОЛИТВИТЕ СИ И ВСИЧКО ТОВА, ЩЕ Е ИЗВЪРШЕНО ЗАРАДИ НЕГО!

Нека се запитаме с какъв недостатък се справихме днес?

На каква страст се опълчихме?

На какво изкушение устояхме?

Каква добродетел придобихме?

ЗАБРАВЯНЕТО НА АЛЛАХ И ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ТОВА

ЗАБРАВЯНЕТО НА АЛЛАХ И ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ТОВА

Човек идва на тази земя, поемайки отговорност пред своя Създател. С появата си на земята човек понякога не само забравя своята отговорност, но и не съблюдава нормите, възложени му от неговия Творец, а понякога изпада и в още по-тежка заблуда като Го забравя. Подведен от слабостите на душата (нефс) си, човек се отдалечава от подчинение и служене и по този начин забравя Аллах.

Аллах, Аззе уа Джелле (Всесилния и Всевеликия), казва:

«وَلاَ تَكُونُوا كَالَّذِينَ نَسُوا اللَّهَ فَأَنْسَاهُمْ أَنْفُسَهُمْ أُولَئِكَ هُمُ الْفَاسِقُونَ»، الحشر: ١٩.

“И не бъдете като онези, които забравиха Аллах, – Той ги накара да забравят себе си! Те са нечестивците”, (59: 19).

Колкото повече човек забравя своя Създател, толкова повече отслабва вярата в сърцето му, а тъгата и скръбта му се увеличава. И ако не спре навреме, ако не си вземе поука от предупрежденията на Аллах, идва моментът, наречен Задгробен живот. Тогава той ще разбере защо е била тъгата в сърцето му, и какво е пропуснал за Ахирета (Отвъдното), но вече ще бъде много късно.

По този повод, Аллах, Аззе уа Джелле, казва в Ясната Книга:

«وَمَنْ أَعْرَضَ عَنْ ذِكْرِي فَإِنَّ لَهُ مَعِيشَةً ضَنْكًا وَنَحْشُرُهُ يَوْمَ الْقِيَامَةِ أَعْمَى * قَالَ رَبِّ لِمَ حَشَرْتَنِي أَعْمَى وَقَدْ كُنْتُ بَصِيرًا * قَالَ كَذَلِكَ أَتَتْكَ آيَاتُنَا فَنَسِيتَهَا وَكَذَلِكَ الْيَوْمَ تُنْسَى * وَكَذَلِكَ نَجْزِي مَنْ أَسْرَفَ وَلَمْ يُؤْمِنْ بِآيَاتِ رَبِّهِ…»، طه: ١٢٤-١٢٧.

“А който се отдръпва от моето напомняне, за него има живот в лишения и сляп ще го подкараме в Деня на възкресението. Ще рече: Господи, защо ме подкара сляп, а бях зрящ? Ще рече Аллах: Както идваха при теб Нашите знамения, но ги забравяше, така Днес и ти ще бъдеш забравен. И така наказваме всеки, който престъпва и не вярва в знаменията на своя Господар…”, (20: 124-127).

Както сами виждате, когато човек забрави Аллах и Той го забравя, и тогава остава лишен от щастието, спокойствието и доброто пребиваване в земния живот и заедно с това ще бъде подложен на жестоко и непоносимо наказание в отвъдния.

Всъщност човек си мисли, че може да престъпва нормите на Аллах, да се подиграва с Него, да се подиграва с Исляма, да се присмива на мюсюлманите, да се присмива на покорните и богобоязливите и накрая пак да е сред печелившите. Ала не! Защото неговата сила и величие са плод на фантазията му, подкрепени с шейтански (сатанински) доводи, които пред Аллах са само заблуда и повод да бъде забравен.

Аллах, Джелле Джелялуху, казва в Корана:

«إِنَّ الَّذِينَ يُحَادُّونَ اللَّهَ وَرَسُولَهُ كُبِتُوا كَمَا كُبِتَ الَّذِينَ مِنْ قَبْلِهِمْ وَقَدْ أَنْزَلْنَا آيَاتٍ بَيِّنَاتٍ وَلِلْكَافِرِينَ عَذَابٌ مُهِينٌ * يَوْمَ يَبْعَثُهُمُ اللَّهُ جَمِيعًا فَيُنَبِّئُهُمْ بِمَا عَمِلُوا أَحْصَاهُ اللَّهُ وَنَسُوهُ وَاللَّهُ عَلَى كُلِّ شَيْءٍ شَهِيدٌ»، المجادلة: ٥-٦.

“Които се противят на Аллах и на Неговия Пратеник, ще бъдат сломени, както бяха сломени и онези преди тях. Вече низпослахме ясни знамения. А за неверниците има унизително мъчение. Един ден Аллах ще ги съживи всички и ще ги извести за техните дела. Аллах пресметна, а те забравиха. Аллах на всяко нещо е свидетел”, (58: 5-6).

Искам накратко да се спра на причините, които ще бъдат повод да забравим Аллах и Той да ни забрави, да пропилеем земния и да погубим Ахиретския (Отвъдния) си живот. И всичко споменато ще бъде актуално в днешното време и общество:

1. Несериозното отношение към Исляма:

Ислямската религия е законодателството на Аллах и е странно как ние, мюсюлманите търсим щастие и изобилие, а в същото време не работим съобразно знаменията на Аллах!

Подиграваме се, вземаме религията за присмех, спокойно престъпваме забраните и забравяйки Аллах затъваме в най-унизително положение.

Всевишният Аллах казва в Корана:

«الَّذِينَ اتَّخَذُوا دِينَهُمْ لَهْوًا وَلَعِبًا وَغَرَّتْهُمُ الْحَيَاةُ الدُّنْيَا فَالْيَوْمَ نَنْسَاهُمْ كَمَا نَسُوا لِقَاءَ يَوْمِهِمْ هَذَا وَمَا كَانُوا بِآَيَاتِنَا يَجْحَدُونَ»، الأعراف: ٥١.

“Които взеха своята религия за забавление и за игра, и ги съблазни земният живот. Днес ги забравяме Ние, както и те забравиха за срещата в този техен Ден, и отхвърлиха Нашите знамения”, (7: 51).

В друг цитат се повелява:

«وَبَدَا لَهُمْ سَيِّئَاتُ مَا عَمِلُوا وَحَاقَ بِهِمْ مَا كَانُوا بِهِ يَسْتَهْزِءُونَ * وَقِيلَ الْيَوْمَ نَنْسَاكُمْ كَمَا نَسِيتُمْ لِقَاءَ يَوْمِكُمْ هَذَا وَمَأْوَاكُمُ النَّارُ وَمَا لَكُمْ مِنْ نَاصِرِينَ * ذَلِكُمْ بِأَنَّكُمُ اتَّخَذْتُمْ آيَاتِ اللَّهِ هُزُوًا وَغَرَّتْكُمُ الْحَيَاةُ الدُّنْيَا…»، الجاثية: ٣٣-٣٥.

“И ще се появят пред тях злините, които те извършиха, и ще ги обгради онова, на което се подиграваха. И ще се рече: “Днес ще ви забравим, както и вие забравихте срещата в този свой Ден. Мястото ви е Огънят и не ще има за вас закрилници. Това е, защото се подигравахте със знаменията на Аллах и ви изкуси земният живот…”, (45: 33-35).

2. Следване на Шейтана (сатаната, дявола) и отдръпване от споменаването на Аллах:

Щейтанът има за цел да отдалечава хората от споменаването на Аллах .

Той е готов с цената на всичко да попречи и да възпре човек от споменаването на Аллах. Но Коранът ни предупреждава и за това:

«اسْتَحْوَذَ عَلَيْهِمُ الشَّيْطَانُ فَأَنْسَاهُمْ ذِكْرَ اللَّهِ أُولَئِكَ حِزْبُ الشَّيْطَانِ أَلاَ إِنَّ حِزْبَ الشَّيْطَانِ هُمُ الْخَاسِرُونَ»، المجادلة: ١٩.

“Завладя ги шейтана и ги накара да забравят споменаването на Аллах. Тези са привържениците на шейтана. Но привържениците на шейтана са губещите”, (58: 19).

Когато човек мисли за Аллах, когато езикът на раба непрестанно казва “Аллах, Аллах”, тогава можем да бъдем приближени на Аллах, така се постига спокойствие в душата, щастие на земята и благополучие на Ахирета.

Мухаммед (с.а.с.) казва:

«Споменавайте толкова много Аллах, та двуличниците да стигнат дотам, да казват, че сте луди», (Фейзу-л-Кадир).

Ако погледнем навън това вече го има. Ако един човек истински се страхува от Аллах, ако посещава редовно джамията и е правдив и спазва нормите на Аллах, то този човек в днешно време го наричат луд. Жената със забрадка, която пази честа и достойнството на семейството си също е луда и старомодна!

Хората в баровете, синовете и дъщерите ни в дискотеката, оприличаването ни с неверниците и западната култура е добре прието, съвременно, модерно и нормално. Но точно тук бъркаме, тук е границата която минавайки, всъщност забравяме Аллах, забравяме сериозността на Исляма, жестокостта на мъченията на Ахирета и най-важното – забравяме за срещата ни с Аллах.

Как един ден ще се оправдаем за неизпълнените молитви, потъпканите права на мюсюлманина, разголените ни дъщери, непокорните ни синове и разбитото ни Ислямско общество?!

3. Оставане под въздействието на заблудата:

Когато един човек остане продължително време със земните наслади, мисълта за Ахирета избледнява, докато накрая съвсем се загуби и тогава остава под въздействието на заблудата.

Всевишният Аллах ни предупреждава и за тази опасност, като казва в Корана:

«يَعْلَمُونَ ظَاهِرًا مِنَ الْحَيَاةِ الدُّنْيَا وَهُمْ عَنِ اْلآخِرَةِ هُمْ غَافِلُونَ»، الروم: ٧.

“Те добре познават земния живот, ала нехаят за отвъдния”, (30: 7).

За да се освободи от тази заблуда, човек трябва навреме да се осъзнае, да спре там където е стигнал, да направи теубе (молба за прошка) и да си спомни за Аллах, за Неговата Книга и Пратеник (с.а.с.).

Ако не направи това, той ще бъде забравен от Аллах и ще бъде завлечен още по-дълбоко в заблудата си.

Аллах, Джелле Джелялуху, казва:

«وَلَقَدْ ذَرَأْنَا لِجَهَنَّمَ كَثِيرًا مِنَ الْجِنِّ وَاْلإِنْسِ لَهُمْ قُلُوبٌ لاَ يَفْقَهُونَ بِهَا وَلَهُمْ أَعْيُنٌ لاَ يُبْصِرُونَ بِهَا وَلَهُمْ آذَانٌ لاَ يَسْمَعُونَ بِهَا أُولَئِكَ كَاْلأَنْعَامِ بَلْ هُمْ أَضَلُّ أُولَئِكَ هُمُ الْغَافِلُونَ»، الأعراف: ١٧٩.

“Създадохме за Ада много от джиновете и хората. Имат сърца, с които не схващат, имат очи, с които не виждат, имат уши, с които не чуват. Те са като добитъка, даже са по-заблудени. Те са нехайните”, (7:179).

4. Продължителното извършване на грях:

Грехът е другото нещо, което кара човек да забрави Аллах и да се отклони от правия път. Изоставянето на греховете е повод Аллах да не ни забравя и да ни благослови с изобилие и щастие и на двата свята.

Аллах казва в Ясната Книга:

«كُلُّ نَفْسٍ بِمَا كَسَبَتْ رَهِينَةٌ * إِلاَّ أَصْحَابَ الْيَمِينِ * فِي جَنَّاتٍ يَتَسَاءَلُونَ * عَنِ الْمُجْرِمِينَ * مَا سَلَكَكُمْ فِي سَقَرَ * قَالُوا لَمْ نَكُ مِنَ الْمُصَلِّينَ * وَلَمْ نَكُ نُطْعِمُ الْمِسْكِينَ * وَكُنَّا نَخُوضُ مَعَ الْخَائِضِينَ * وَكُنَّا نُكَذِّبُ بِيَوْمِ الدِّينِ * حَتَّى أَتَانَا الْيَقِينُ»، المدثر: ٣٨-٤٧.

“Всеки е заложник на онова, което е придобил, освен владетелите на десницата. В Рая те ще разпитват за престъпниците. “Какво ви отведе в Ада?” Ще рекат: “Ние не бяхме сред кланящите намаз, и не хранехме нуждаещия се , и затъвахме в празнословие със затъващите, и вземахме за лъжа Съдния ден, докато ни застигна смъртта”, (74:38-47).

Нека направим всичко възможно да не забравяме Аллах, така че и Той да не ни забравя! Нека се пазим от горе споменатите причини, за забравянето на Аллах!

Колкото и странно да ни изглежда нека знаем че:

Щастието в земният ни живот зависи от отдадеността към Аллах.

Благополучието на Ахирета зависи от покорството пред Аллах.

А пътят към всичко това е да не се забравя Аллах.

Господи мой! Моля Те за Твоята милост докато отворя очи и ги затворя, дори и в по-малко време от това, не ни оставяй в ръцете на нашата душа!

АМИН!

БЕСЕДА

БЕСЕДА

Един невярващ срещнал Имам Ебу Ханифе и му рекъл:

– Нека се срещнем в джамията, там да спорим и да видим кой ще спечели спора.

На другия ден много хора се събрали в джамията и зачакали началото на срещата. Невярващият дошъл, но Имам Ебу Ханифе така и не пристигал. Хората чакали, чакали и невярващият казал:

– Виждате ли, той се изплаши и не дойде.

Така хората се разотишли.

Един ден двамата отново се срещнали и невярващият попитал:

– Ти защо не дойде онзи ден?

Имам Ебу Ханифе отговорил:

– Щях да дойда. Бях тръгнал, но по пътя ми имаше много голяма река, нямаше мост и аз стоях и чаках. Чаках дърветата, които са около реката да се отрежат сами, да се нарежат, рендосат, подредят, завържат на сал и аз само да се кача на тях, а те да преплуват реката, за да дойда да се срещна с теб

Невярващият казал:

– Ти чуваш ли се какво говориш?! Как може всичко това да стане само?!

– Щом толкоз дребна работа не може да стане сама, как е възможно тази Вселена, Слънцето, Луната да се движат без да се сблъскат, дните и нощите да се сменят едни след други и всичко това да става само?! – рекъл Ебу Ханифе.

След това невярващият казал:

– Покажи ми Аллах!

Ебу Ханифе взел чаша мляко и казал:

– Покажи ми маслото в това мляко, като знаеш, че в млякото има масло, но то не се вижда. Така знай, че има Аллах, но Той не се вижда.

– Какво прави в момента Аллах? – попитал неверникът.

Имам Ебу Ханифе, който бил седнал на по-ниско място от невярващият казал:

– Слез и ела да седнеш на моето място, а аз ще мина на твоето.

Така невярващият и Ебу Ханифе си разменили местата. Тогава Имам Ебу Ханифе рекъл:

– В момента Всевишният Аллах те свали долу, а мен ме качи горе!

Когато невярващият чул тези мъдри думи изрекъл: “Ешхедю ен ля иляхе иллеллах – свидетелствам, че няма друг истински бог освен Аллах” и станал мюсюлманин.

Скъпи призоваващи, в своята дауа (призоваване) бъдете внимателни и красноречиви, ако наистина желаете да бъдете сред пожъналите успех. Нека Всевишният Аллах да ви улеснява и да ви възнагради за усилията, които полагате! Той е щедър в Своята награда!

МЮФТИЯТА И СВЕЩЕНИКЪТ

МЮФТИЯТА И СВЕЩЕНИКЪТ

По време на самолетен полет един мюфтия седнал до един свещеник.

Свещеникът попитал: Какво правите?

Мюфтията: Работя важна работа.

Свещеникът: И каква по-точно?

Мюфтията: Търся задоволството на Бога.

Свещеникът: Аха-а, значи вие сте мюсюлмански лидер. Имам един проблем с вас, мюсюлманите. Вие угнетявате вашите жени.

Мюфтията: Как угнетяваме нашите жени?!

Свещеникът: Вие покривате изцяло вашите жени и ги държите затворени вкъщи.

Мюфтията: А аз имам един проблем с вас, хората. Вие угнетявате вашите ПАРИ.

Свещеникът: Какво?! Как ние угнетяваме парите?!

Мюфтията: Вие държите вашите пари скрити в портфейли, затворени в банки, заключени в сейфове. Пазите ги на скрити места. Защо не ги показвате публично, щом като са прекрасни неща?!

Свещеникът: Ами, за да не бъдат откраднати естествено.

Мюфтията: Вие държите парите скрити, защото те са скъпоценни. А ние оценяваме нашите жени много, много повече. Затова тези скъпоценни съкровища не са за показване пред всички, а се съхраняват с чест и достойнство.

НАСРЕДДИН ХОДЖА И ЛУНАТА

НАСРЕДДИН ХОДЖА И ЛУНАТА

Една нощ Насреддин ходжа погледна в кладенеца и като видя отражението на луната във водата, си каза: „Ах горката луна! Как ли е паднала в кладенеца?!… Ще се опитам да я спася”. Той веднага спретна ръкави и спусна кофата в кладенеца, след което взе да я мърда насам-натам, та дано луната успее да се закачи за нея и да я извади… Не щеш ли, кофата се закачи за един камък, а Насреддин ходжа си помисли, че луната се закачи за кофата и сега му е трудно да я издърпа…

Той взе да дърпа въжето, но кофата не помръдваше. Тогава я дръпна с все сила и тя се откачи от камъка, а от силното дърпане Насреддин ходжа се просна по гръб на земята.

Тук той видя луната на небето и си каза: „Елхамду лиллях, изпотроших си ребрата, но избавих горката луна!